Когато нямаме смелостта да изразим навреме раздразнението си, то се превръща в обида | Даниела СТОЯНОВА
Психотерапевтът Даниела Стоянова за отчуждаването, цупенето и разграничаването – като форма на пасивна експанзия
My First Sermon, 1863, by John Everett Millais (8 June 1829 ~ 13 August 1896)
СЪРДЕНЕТО
Гневът е комплицирано и обстойно поле в човешката душeвност. Има доста способи за изразяването, както и за потискането му и много от тях могат да бъдат рискови. Често, когато не намираме съзнателен метод на изразяването на гнева или пък имаме контузия, обвързвана точно с изразяването му развиваме въпреки и изкривени, само че приспособени способи за изразяването му. Един от тях е сърденето. Или, добре – не сърденето, а отдалечаването, разграничаването, затварянето. Замълчаването. Тишината, която крещи и напряга даже повече от борба. И до момента в който в спор въпреки всичко имаме късмет да си кажем (и може би да се чуем?) какво мислим, то тук нещата се таят на доста по-дълбоко, неизказано равнище.
Тук, една наша афектирана, детска част чака другия да ни усети, самичък да се сети, да разбере какво е направил и да се извини. Това няма по какъв начин да стане, тъй като другият е чувстващо създание и също има своите прекарвания, свързани с нас. Но въпреки всичко, нашата детска част упорства... " в случай че ме обича (държи на мен) и съм му значима, щеше да ме усеща ". Това е прочувствено сантиментална и въпреки това много наивна наша част. Зрялото държание намира метод да показа какво се случва в нас, още повече, когато е мъчно. Когато се сърдим, обаче точно тази наша част отхвърля да проговори, мълчи.
Често, това, което най-вече ни пречи на изразим гнева си към другия е страхът от занемаряване и отменяне. Притеснението, че може да нараним обичан човек или пък, че няма да ни разбере и ще се обиди, ще ни осъди или ще го загубим и така нататък Допълнително неприятна смешка могат да изиграят криворазбраните духовни практики, които тръбят да се избавим от гнева и да не го изпитваме. И ето, тъй като не трябва да изпитаме яд, а въпреки всичко го има - не след дълго е допустимо да се хванем, че се дистанцираме и сърдим.
Тук още веднъж желая да уточня, че гневът не е експанзия. Не значи да контузвам, обиждам и да натрапвам своето мнение. Гневът е просто нищо друго, с изключение на съсредоточена сила. Именно по този начин, отказвайки да влезем в изразяването му, отхвърляме да дадем късмет на връзките ни, а постоянно и ние самите ставаме подтиснати, меланхолични, тъжни.
Дистанцирането е пасивна форма на яд и нормално не е осъзната като такава. Чувстваме се афектирани и огорчени, само че в случай че се замислим, първата страст, преди да се огорчим, е била раздразнението. Когато нямаме смелостта да го изразим в точния момент, то се трансформира в засегнатост. От там следва затваряне и мусене. Което в никакъв случай не е мусене. :)
Важно е да знаем, че точно страхът ни от отменяне ни пречи да изразим (с грижа) нашето неспокойствие, което съвсем несъмнено разрушава в дълбочина връзките. Тъй като този боязън от занемаряване е доста първична, даже телесна страст, вкоренена във всеки от нас, ние сме " измислили " разграничаването като безвредна форма на (неосъзнат) яд. За страдание обаче, то убива доста по-сигурно от гнева.
В гещалттерапията назоваваме този процес ретрофлексия – това е чувството " желая да изкажа недоволството си, само че ме е боязън и го глътвам назад ". Това неизбежно води до последствия като отдалечаване или " мусене ". Неосъзнатата динамичност е " санкционирам другия, само че с това санкционирам и себе си ". Ако сме почтени пред себе си и се хванем, че усещаме в себе си желанието да накажем другия посредством затварянето и разграничаването си, то имайте едно на разум, че може би сте пропуснали момента, в който да изразите гнева си и той се е трансформирал в предпочитание за наказване.
Предизвикателство е първо да осъзнаем държанието си и да си го признаем пред себе си. Защо не и пред другия? Да се погрижим за детската част от нас, която реагира първосигнално с оттегляне, като си изградим по-зряла реакция на същата обстановка. Звучи елементарно на думи, само че в случай че се опитате в обстановка умишлено да измененията метода си на реагиране, ще усетите какъв брой доста храброст изисква това. Това не е елементарен развой и напълно естествено е първоначално да предизвика нашата опозиция, още повече, когато сме под афекта от съответната преживелица и ни идва да обвиним другия. Процесите на самопознание и осъзнаване ни дават късмет да следим нашите скрити компликации в връзките и куража да ги споделим с терапевта, а след това и с значимите хора в живота ни.
Автор: Даниела Стоянова
Източник:
Картини: John Everett Millais (8 June 1829 13 August 1896)
